В многообразието от глобални спорове за това кой предизвиква климатичните промени и кой трябва да плати, може да се каже, че често отсъства човекът и неговите конкретни права, до каква степен климатът засяга тези права и как с отстояването им човек може позитивно да повлияе на климата. И макар индивидуалните емисии да нямат съществено значение, възникващите в резултат на съдебни дела за климата тенденции и законодателни промени имат съществено значение. Това казва Пламен Пеев, старши експерт по право и околна среда в европейската мрежа “Правосъдие и околна среда” в рамките на кръгла маса на „БлуЛинк“, посветена климатичните права. 

Броят съдебни процеси по света за адекватни климатични политики расте и България не е изолирана от този феномен. У нас има и закони, които позволяват воденето на такива дела, и спечелени климатични дела, и нагласа от страна на гражданските организации да продължат да се борят за правата ни, свързани с климата. Освен това обхватът на правата, които можем да наречем „климатични“, се разширява, тъй като климатичните промени влияят върху всеки аспект от живота ни. В отговор еволюират и правните дефиниции, и съдебната практика. Например правото ни да не бъдем лишавани от живот или собственост трябва вече да включва и правото на стабилен климат. Устойчивото управление на природните ресурси трябва да включва и управлението на парниковите емисии в атмосферата по начин, който да предпази бъдещите поколения от катастрофално изменение на климата. Правото ни на здравословна околна среда, залегнало в българската Конституция, също имплицитно съдържа и правото ни на стабилен климат, казва Пеев.

Тоест, противно на обичайните схващания, климатичните права не се ограничават само до правото ни на добри политики за намаляване на емисиите, които причиняват климатичните промени, както и на адекватна адаптация към климатичните промени. Съдебната практика показва, че ако в исторически план основните човешки права, залегнали в Европейската конвенция за правата на човека (право на живот, на зачитане на личния и семеен живот, право на собственост, т.н.), са били основание за водене на дела, свързани с околната среда, в последно време те са основание за водене и на дела, свързани с климата. И съдилищата все по-често отсъждат, че  държавите и корпорациите нарушават тези базови човешки права с неадекватните си климатични политики.

Правото ни на чист въздух също е свързано с климата право, защото съчетаването на климатични промени със замърсен въздух има кумулативен ефект. Според Програмата на ООН за околна среда всички основни замърсители на въздуха оказват въздействие върху климата и повечето замърсители на въздуха са същевременно източници и на парникови газове. Някои от примерите за успешни климатични дела в България са именно тези за чистотата на въздуха в София, Пловдив и Стара Загора (проследете линковете за повече информация за всяко от тях). Те са заведени от граждански организации – Асоциацията за европейска интеграция и права на човека (АЕИПЧ), Група за чист въздух, „Грийнпийс“ и „За Земята – Достъп до правосъдие“ – съответно през 2010 г., 2017 г. и 2019 г., като първите две бяха спечелени през 2021 г.

Гражданските организации са готови да продължат да отстояват колективни климатични права – като търсят и оповестяват информация, участват в създаването на закони и политики и дори водят съдебни дела. Това сочи проучване на „БлуЛинк“ сред над 100 представители на граждански организации, местни общности, засегнати от екологични проблеми и експерти, които се вълнуват от климатичните промени.

Съвсем други изглежда са нагласите сред широката общественост – и за предприемането на действия за климата, и за защитата на климатични права. Макар че близо 90% от българите смятат климатичните промени за “много сериозен” или “сравнително сериозен проблем” и близо 50% казват, че са изложени на климатични рискове, повечето от тях очакват решенията да дойдат основно от държавата и не виждат и своята лична отговорност. На въпроса кой е отговорен за справяне с изменението на климата, едва 17% (спрямо 35% средно в ЕС) споменават личната си отговорност и само 35% споделят, че предприемат действия за климата, като рециклиране или придвижване с градски транспорт (на фона на 63% в ЕС). (Евробарометър). Освен че са два пъти по-малко склонни от средностатистическия европеец да променят навиците си, българите изглежда са по-малко склонни и да се борят за правата си, свързани с климата. Интервюираните от „БлуЛинк“ представители на граждански организации спонтанно обясниха тези нагласи така: хората ги е страх, че „ще загубят работното си място, че ще бъдат преследвани от местната власт, че ще им се размахва пръст, че на децата им ще се гледа с друго око“, страх ги е „да слагат имената си под колективен иск срещу общината, защото тя е власт“, българите не са свикнали да се борят, освен ако някой друг не „води каруцата.”

Повече за българските дела, свързани с климата, за климатичните права, законите, които позволяват да ги отстояваме и нагласите ни като общество към климатичните ни права, вижте в работния доклад на „БлуЛинк“ „Нашите климатични права. Кои закони позволяват да ги отстояваме и готови ли сме като общество за това?“ Повече за международната правна рамка, която свързва климата с човешките права, можете да научите и в Климатека тук и тук.